Тъпа болка в главата. В ляво, в слепоочието ми, едва я усещам. Притихнала в монотонноста си. Като в парка по тъмно. Дотук обаче с приликите. В парка няма жива душа. Ни звук, ни стон. Само вятъра вие и плаши малкото останали птици. В мозъка ми всичко отново е криво. Летят мисли, догадки, съмнения, смътни спомени от миналото. Дали парка помни своето минало или наистина е така словещо застинал? Тази тишина убива. Странно. Всички тези мисли в главата ми се събират накрая в една точка: СМЪРТ. Ще е някак романтично красиво да умра тук – в парка на тази пейка. В непознатото.Отчуждена от всички и всичко. Символ на цял едни живот. Безсмислен, безкраен във всички свои тридесет и четири години. Отдаден на нищото, безтегловен. След като тя си отиде аз нямам дори с какво да оправдая живота си. Тя беше моето сладко извинение, че съм още тук. Сега я няма. Пое по пътя, по който аз самата отдавна трябваше да вървя. Но аз съм низ от страхове и егоизъм, не мисля за нея дори сега. Не мислех за нея, докато я имаше, не мислех за нея дори, докато проплакваше за първи път излизайки от мен. Тогава тя беше всичко, което не исках, мразех я почти толкова, колкото сега я обичам. Но аз бях толкова млада, само на осемнадесет години, а Иван отдавна ме беше напуснал. Избяга още щом разбра, че съм бременна. Избяга и никога повече не го видях. И тя си отиде. Сама, без да й кажа, че всичко е просто повторение. Повторение на моя живот. Всичко, което мразех в света се влюби в нея, а и тя в него. Тя беше всичко за мен, а аз гледах в нищото. И грижите, и думите, дори прегръдките ми са били насочени не към нея, а към моето минало. Моето минало разруши дъщеря ми. То я уби. Аз я убих. Или поне не направих всичко по силите си, за да я спася. Да й подам живота с ръцете.” – съзнанието й не спираше да работи. Нищо не бе в състояние да върне скъпоценната й дъщеря, дори и смъртта му.
А той(споменатия) беше будно дете на възрастта на дъщеря й. Породист красавец, любимец на всички. Беше от ония момчета, които с естествения си чар пленяват женски сърца. Измъкваше се от кашите, които забъркваше с непринудеността на на своя характер и по детски смяташе, че всичко му е позволено. Но той, това неозъзнато още момче, не знаеше, че наистина наранява Мая. Дори не предполагаше какво изпитва крехката женска душа, колко болка и ужас бе предизвикана. Не подозираше как с едно изречение бе пречупил ангелските поглед на Мая, как прекърши крилете й и приземи красивия й полет. Не, той беше просто още осемнайсетгодишно момче, забъркало малък проблем. Не подозираше за всичко това, докато майката на Мая не почука на вратата на дома му. Докато не видя в погледа на опечалената жена цялата болка и сила на своето дело. И жажда за мъст. Той разбра всичко в момента, в който усети по вътршността на своята длан топлата кръв. Разбра го, когато студеното острие на ножа остана дълбоко забодено в корема му, като символ на дълбоката болка на майката. Тя го уби, но той не се възпротиви. Тийнейджърът се превърна в мъдрец и осъзна – той прелъсти Мая на купона преди месец, възползва се от нейната слабост, накара я да му повярва – да отдаде чистата си, ненакърнена душа. Осъзна, че бременноста на Мая не е бил краят. Краят беше дошъл, когато той не призна винати си.Краят дойте, в момента в който Мая трябваше да поеме тежестта на неговия грях. Краят беше дошъл със смъртта.Нейното самоубийство не бе плод на объркания й детски свят, а неговата безгранична слабост. Той я бе подтикнал към смъртта, макар неумишлено и сега заслужаваше да я последва. Заслужаваше шанса да й поиска прошка от едно по-добро място.
На пейката в парка беше мрачно и студено. Майката на Мая чувстваше светът различен. Чужд и мразовит.А пейката беше последният й останал приятел. Невъзможно сама и тъжна, тя знаеше отлично какво следва. Бе извършила убийство и нямаше време за прошка. Беше сама на студената пейка в мрачния парк. Беше време.
Мек звук и стомата влезе в гърдите й. Кръвта й затече първо на талази, бурно и страстно; после почна да се стича бавно, лепкаво и безцелно – точно като целия й живот – бавен, мъчителен и безцелен.
